Народът го е казал: „Много баби – хилаво бебе“. Така е в Левски, така е и в ЦСКА. „Червените“ дълги години оправдават народната мъдрост, от известно време с пълна сила по този начин действат и „сините“.

Може да ви прозвучи недемократично, но когато фактите говорят, знаете, че и Боговете мълчат. Там, където има силна централна власт, слаби или никакви странични течения, нещата в българския футбол се случват. Примерите са ясни – Литекс и Лудогорец. В тези два клуба до голяма степен собствениците се отъждествяват със своите творения. И успехите са налице. Това са безспорно двата най-успешни български клуба в последните години. Неслучайно последните шампиони на страната – по два пъти, са именно футболните клубове от 35-хилядните градчета Ловеч и Разград. Неслучайно в момента единият от тях жъне сериозни победи и на международната сцена.

В Литекс и Лудогорец решават съответно Гриша Ганчев и Кирил Домусчиев. Няма хън, няма мън. Който не му харесва, е свободен да си търси хляба другаде. Който иска да работи по свирката на боса и го прави, както трябва, дава всичко от себе си и нещата се получават.

В ЦСКА, а вече и в Левски, силна фигура няма. Там нещата може да не се получат и със силна фигура начело, просто защото в двата ни най-популярни клуба всеки нещо иска, всеки дърпа чергата към себе си, а корабът се клати.

То затова Ганчев и Домусчиев, които в миналото си идейно принадлежат към една от двете големи идеи в българския футбол – червената, стоят надалеч. Спрягат ги многократно, че поемат ЦСКА, но си остават по места, при собствените си отрочета, при собствените си и лични проекти.

Мнозина казват: „Тръгнат ли си големите босове, изчезват и техните творения.“ Така е по принцип. Но Литекс вече съществува успешно от 17-18 години, а Лудогорец само за три стигна от „В“ група до определението „приятна европейска изненада“.