Футболът е игра на характери. Игра на духа, на човешката издръжливост, на себераздаването и желание за победа. Вероятно цял ден можете да продължите да изреждате тези и всички останали съставки, които правят този спорт толкова велик. А и които ни карат като хипнотизирани да гледаме телевизорите или да крещим по стадионите. Едно магическо отиграване и си на крака… особено пък, ако то е дело на някой млад талант, пред когото бъдещето изглежда повече от бляскаво.

Тук идва и моментът, в който футболът се превръща в игра на крайности. Историята помни безброй много примери, в които някой млад талант изгрява рано на футболната сцена, но залязва също толкова бързо. Феновете го обожават, медиите му предричат бляскаво бъдеще, а в повечето случаи всичко завършва дори без оставена следа. Дали заради големите очаквания или заради звездното главозамайване на тийнейджърска възраст…вероятно зад всяка нереализирана звезда има различно обяснение и история.

А България не прави изключение в това отношение. В жадуване на следващия голям футболен герой, на следващото златно поколение често изпадаме в крайности. Младежи биват поставяни на пиедестал след няколко правилни подавания, а само месеци по-късно биват сривани със земята заради някоя и друга грешка. 

С дебюта си в дербито на Пловдив Ияд Хамуд се превърна в един от най-младите играчи в историята на футболния елит в България. На едва 15 години и 3 месеца той гордо облече екипа на Локомотив и то в мач, в който се искат железни нерви. Младокът обаче не подведе своя треньор Едуард Ераносян.

На дневен ред отново излезе темата за младите таланти, а името на тийнейджъра бързо се свърза с етикета „детето-чудо“. Позната история с все още неизвестен край.

Затова решихме да потърсим останалите играчи, които до неотдавна се ползваха с това прозвище. 

Да започнем с Атанас Курдов. Юношата на Левски често беше определян като „следващия Димитър Бербатов“, най-вече и заради факта, че ненавършил 19 години той вече беше част от немския Байер Леверкузен. Но вместо бляскава кариера в Бундеслигата, младокът така и не успя да стигне до първия отбор на „аспирините“. Следва връщане в България, кратък престой в Казахстан и отново скромни изяви по българските терени. Сега, на 28 години Курдов носи екипа на клуба, от който започна кариерата му – Велбърдж (Кюстендил), а историята за един неоползотворен талант изглежда удачна.

Продължаваме към Пловдив, където днес Тодор Неделев е една от ключовите фигури за своя Ботев. Все още на 23 години, полузащитникът има големи шансове да пробие в големия европейски футбол…макар и от втория опит. Фурор в България, сравнения с легендата Христо Стоичков и…две години на мъки за младока в немския Майнц. Неделев така и не успя да се наложи в германския тим, което доведе до връщането му под наем в Ботев Пловдив. Тук плеймейкърът се чувства у дома, което изглежда е в основата на неговото футболно възраждане. Но докато Неделев не пренесе тези настроения и зад граница, когато се завърне в Майнц, то всички отново ще съжаляваме, че един неизменен талант така и не успял да покаже на цял свят какво може.

Няма как да пропуснем в списъка и едно име, което се превърна в нарицателно за прекалено ранен трансфер в чужбина. Досещате се за кого става въпрос, нали? На едва 17-годишна възраст Антонио Вутов пое към Италия. Считан за най-големия талант на българския футбол и до скоро държащ съвременния рекорд за най-млад участник в Първа лига. На Апенините обаче Вутов до момента не успява да се наложи в Удинезе, което доведе до отдаването му под наем в третодивизионния Лече. Не един и двама анализатори пък признаха излизането на младия "син" талант в чужбина на такава крехка възраст като грешка.

И като споменахме италианския Лече. Бившият клуб на Валери Божинов днес е дом и на още един български футболист, освен Вутов. Радослав Цонев пое в посока Италия през лятото, след като не успя да си гарантира титулярно място в Левски. Дали ходът е бил правилен? Само времето може да покаже.

Ще направим кратка разходка и към Великобритания. Не са малко тези наши състезатели, които са опитвали да оставят следата си там. Някои като Димитър Бербатов, Стилиян Петров и Светослав Тодоров го направиха успешно. Други се задоволиха с пробен период и кратък престой на Острова.

Такъв беше сценарият с Николай Димитров, известен още като Хичо. Юноша на Левски, двукратен шампион на България и момче, което преди по-малко от 10 години беше обявено за най-перспективния футболист у нас. Това доведе и до интерес от Арсенал, но след пробен период при „артилеристите”, Хичо не успя да впечатли взискателния Арсен Венгер. Така още един наш талант погледна на изток към страни като Турция, а не на запад към т.нар. „големи първенства на Европа”.

В други случаи контузиите пък спряха някои обещаващи възходи. Такъв например беше случаят със Стефан Велков, който заради различни травми не беше одобрен на пробите в Манчестър Юнайтед.

И така, още едно поколение от сериозни български таланти със съмнителни ходове и несигурно бъдеще. И докато всички ние искрено стискаме палци всеки един от изброените да покори световната футболна сцена, то истината е, че това зависи от самите тях.  

Футболът е една прекрасна съвкупност от истории. Някои от тях са положителни и имат своя дългоочакван хепиенд. Други – не съвсем. Трети – чакат своето развитие. Колкото до нас българите? Е, ние вече доста години чакаме футболната приказка, която най-после да ни вдигне от зимния сън…